СОКРАТ
древногръцки философ

Сократ (на гръцки Σωκράτης) е древногръцки философ, един от най-важните символи на западната философска традиция. Чрез проучвания и задаване на въпроси, той създал нов клон на философията, която дотогава била ограничена от рамките на теориите за природата, отнасящи се до морала и моралното образование. Този нов "жанр" във философската наука се нарича "етика" (от гр: етос - характерното за отделния човек, това, което го различава от другите и му придава индивидуални черти).

За Сократ моралното развитие било най-важната човешка задача. За него философията не е била само куп от учения и догми, а и начин на живот. Живеейки според своите философски принципи, Сократ не е имал време да живее "за себе си", отказвал е да взима и пари за преподаването си.

Сократ е роден в Атина, в дома Алопеке. Баща му, Софрониск е бил скулптор, а майка му, Фенарета - акушерка. Като млад Сократ е имал близки отношения с философа Анаксагор, но философията му е повлияна от неговите разбирания само дотолкова, доколкото Сократ не отчита влиянието на боговете в човешкия живот, а смята, че човек е този, който прави живота си.

Сократ се занимавал със скулптура в младостта си и бил поканен от Фидий да извае трите харити на Aкропола, който по това време се изграждал отново след разрушението му. Това е времето на впечатляващ културен, интелектуален и политически подем на Атина, която изживява разцвета си под управлението на Перикъл, велик стратег и радетел за развитието на полиса.

Сократ живее с чувството за принадлежност към Атина и атинския народ и прекарва живота си в постоянен контакт с полиса и народа в него. Жени се за Ксантипа, за която се говори, че била зла и проклета жена, но, имайки предвид факта, че Сократ нито е печелил пари (той никога не е взимал пари за разговорите си!), нито е допринасял с нещо за материалното благополучие на семейството си, нищо чудно, че Ксантипа често му била сърдита!

По времето на Сократ в Атина започват да се появяват софистите, така наречените "учители по философия", за които няма абсолютна истина, всичко е субективно и всяко положение може да се докаже точно толкова успешно, колкото и противоположното му. Тази релативизация на истината не се е нравила на Сократ, който твърдо е вярвал в нейната безотносителност и опитите на софистите да обърнат всяка лъжа в истина и да изкривят всяка истина са били за него посегателство към моралната устойчивост на човека.  

  Сократ имал чести спорове с тях (които в края на краищата завършват с неговата смърт!), в които прилагал своето т.нар. "майевтично изкуство". Майевтиката на Сократ е вид "акуширане при раждането на истината". Спазвайки своята максима "Аз знам, че нищо не знам", той задава въпроси, чийто отговори водят към нови въпроси и диалектически достига до положения, които не могат да бъдат отречени. По този начин той се стреми преди всичко да покаже на събеседника си не толкова истинността на своите твърдения

(той, всъщност, не е изразявал никакви становища, нали нищо не знае!), а по скоро несъстоятелността на упоритото и лишено от основания настояване на позиция. Искал е да покаже, че истината може да се роди диалектически, обхождайки всички положения, които могат да водят или да не водят до нея.

В края на живота си, Сократ е твърде огорчен от политическите събития и управлението на Атина, която е в ръцете на олигарсите след смъртта на Перикъл (който умира от чума) и Алкивиад (племенник на Перикъл, убит от заговорници в Тракия), но не спира да обикаля улиците на родния си полис и да разговаря със своите приятели и всеки, който срещне.

Поради голямото влияние, което има над младежите и различията си с възгледите на управляващите Сократ е неудобна фигура, която може да урони престижа на властниците и затова срещу него те повдигат съдебен процес, на който го обвиняват, че развращава младежта и въвежда нови богове. Близостта му с младите хора се тълкува като развращение, а новите богове - това са преиначени интерпретации на сократовия "даймонион", който по неговите думи винаги го възспира, когато е на път да сгреши. Този "даймонион" на Сократ е неговата съвест, която го спира от неморални и погрешни постъпки.   Самият Сократ винаги е твърдял, че този, който постъпва зле не знае какво е добро, тоест ако човек знае какво е добро, той ще постъпва добре.
           С какво може да се мотивира и обясни подобно обвинение, издигнато срещу най – почтения и велик между атиняните? И защо срещу мъдростта, която единствена е призвана да бъде “акушерка “ на истината и доброто, се раждат лъжите и недобронамереността на посредствеността?

 Сократ не успява да докаже невинността си на скалъпения процес и бива осъден на смърт чрез отравяне! Въпреки опитите на приятелите му да го накарат да избяга в друг полис (при това те уреждат бягството му!), той остава твърдо на позицията си, че ако направи това, той ще обезсмисли целия си живот, защото това би значело да се откаже от всичко, което е казвал, в което е вярвал като в безусловна истина. Сократ умира, изпивайки чаша с отрова (цикута или бучиниш).

Той не е оставил никакво писмено творчество, предпочитал е живия разговор. За него имаме свидетелства само от неговите ученици: Платон в неговите "Диалози", където Сократ е главния персонаж, Ксенофонт, Аристофан в комедията "Облаците", където, обаче Сократ е осмян доста злостно и сравнен със софист (!!!), Аристотел.

Ако съществува област, в която Сократ е работил най-много и на която в най-голяма степен дължи славата си на философ, безспорно това е диалектиката. В тази страна на античната философия той е действително оригинален мислител. С неговите усилия е свързано завинаги едно ново разбиране на диалектиката, което получава широко разпространение в историята на философската мисъл. За Сократ диалектиката е “венецът” на всички клонове на знанието. Древният философ издига тези прийоми и похвати в степен на своеобразно изкуство и същевременно теоретическо и логическо средство за изучаването и обогатяването на духовния мир на индивида. Диалектиката на Сократ е начин на разсъждения – неподправен и откровен, както неподправен и откровен е и самият философ.
           Диалектиката във философията на Сократ е теория на беседата, изкуство за разговаряне, за разискване на един или друг етичен проблем, осъществено чрез въпроси и отговори. Диалектик е този мислител, който притежава способността да задава въпроси и да отговаря на въпроси. Сам Сократ бил недостижим в това изкуство. Неговият маниер да задава и отговаря на въпроси остава в историята на философската мисъл като образец на диалектическата дейност, насочена към обосноваването на същността на нравствения идеал.

Целта на диалектиката е достигането до истината, при което субективните мнения на разговарящите страни стават на заден план или изобщо се изоставят като неправилни положения, ако това е необходимо.
            Диалектиката на Сократ е теоретическо и логическо средство за истината. Чрез нейните похвати човек проверява достоверността на своите знания, изостря своята критичност и самокритичност, постепенно коригира, запълва и обогатява познанията си. Тя търси единодушието не на езика, а на мисълта.
            Формата на диалектиката на Сократ е беседата. Изходно положение на беседата са схващанията на събеседниците, а нейната основа – разсъжденията им. Проследяването на линията на тези разсъждения е следване на пътя, който води към едно общо определение. Сократ е прям като никой друг мислител. Той пристъпва с добронамереност към въпросите и отговорите на събеседниците си. Той няма друга цел освен истината – единственото, против което човек не може да възрази.
           Две живителни струи пулсират в “корпуса” на Сократовия диалог: едната прелива от хумор и шега; другата равномерно напира към определената цел. Обхванат от остроумните плетеници на философа, събеседникът не забелязва как стига до истината, без да се свени от своето невежество.
           Беседата на Сократовата диалектика притежава творческо-критически характер. В нея не се предлагат готови решения, а се проверява истинността на възгледите. Древният мъдрец няма цел да поучава, да демонстрира, а да обосновава и възбужда, когато е необходимо, интелектуалния пламък на индивида, да го стимулира и насърчава към достигането на знания, да развива в него способността към познание. В своя диалог мъдрецът говори чрез другите. Диалектиката на античния мислител включва няколко основни прийоми, които очертават начина, по който се осъществява и протича беседата и се достига до определени конкретни нейни резултати. Това са иронията, майевтиката, индукцията и определението.

ИРОНИЯ
           Иронията е форма на поведение, регистрирана в определен момент на беседата. Тя разклаща високомерието и претенциозните амбиции на хората, които не са вкусили от истинския плод на знанието. В диалектическия метод на античния философ иронията не е подигравката, с която така се е сраснал ограниченият човешки дух. Тя е един благовиден смях, предназначен не да уязви човека, а да го ориентира по-правилно в живота на науката. С иронията философът съвсем няма намерението, надсмивайки се над безпомощността на другите, да създава около своето име ореол на голям мислител. Иронията му е необходима, за да се насочи правилно човек към добродетелта, трябва да се освободи от булото на фалша, от всички свои предубеждения.

МАЙЕВТИКА
          Древните я схващат като логическо средство, с което се “ражда” истината. Благодарение на нея е възможно продължаването на беседата. Чрез нея събеседникът се избавя временно от неудобното положение, получено при иронията. Признал преди това своето незнание и безпомощност, той отново продължава беседата. Майевкиката е неделимо свързана с иронията.     Майевтиката притежава и тази функция, че често замества необходимия отговор, който Сократ, водещ беседата, трябва да даде. Майевтиката е такава страна на диалога, при която или чрез която човек отново се “връща” към изследването, по-скоро към разискването на съответния въпрос. Ако в иронията се отричат достигнатите резултати, то посредством майевтиката беседата продължава. Нещо повече, майевтиката я обогатява, разширява базата на обобщенията и заключенията. И в това в края на краищата се състои голямото достойнство на майевтиката.

ИНДУКЦИЯ
Аристотел  подчертава две важни открития на Сократ: индукция и общите понятия. Докато първото се явява определено доказателство и умозаключение, то второто е крайният резултат на научното изследване.
В диалектическия метод на Сократ индукцията е такъв елемент или страна, при която се предлага или изгражда основата на общите определения.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Този елемент от диалектическия модел на Сократ е крайният момент и обективен резултат от прилагането на първите три. Въз основа на анализа, осъществен в сравнението и аналогията, се стига до определено заключение, отнасящо се до общото на дадени нравствени качества – добро, справедливост, умереност и др. Определението отбелязва общото в отделните анализирани случаи, фиксира сходното между тях, дефинира го.